Прочетен: 1448 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 08.08.2008 12:07
От мен да го знаете – това за паралелните вселени не е измишльотина на писателите-фантасти или уфолозите. И да се прескача от една вселена в друга си е най-тривиалното нещо, дето и баба ми го е знаела сигурно. Но и да ми го беше казала навремето, нито щях да й повярвам, нито да я разбера.
Скорост на придвижване – свръхсветлинна. Честота – не съм на „ти” с гигахерците, да ме прощават компютърно образованите.
Пример:
Сутрин е. Кафеварката бълбука, докато си мия зъбите. Детето спи още, половинката ми в живота вече е отпрашил на работа. Аз съм си в собствената Вселена. В коя от галактиките й съм в момента е въпрос с мъгляв отговор. Агрегатно състояние – полусънено, почти неосъзнато безметежно съществуване.
Тъкмо отпивам първата гореща и ароматна глътка, когато от детската се измъква негово височество - престолонаследникът. Влиза/излиза от банята и натиква чорлавата си глава в хладилника. След което произнася ключовата фраза „какво ще ям?”
Това не е какъв да е въпрос, ако така сте си помислили! Това е кодиран сигнал, който директно ме изстрелва в неговата вселена. Интересно ми е там, но понякога се изморявам. Как не му омръзва на тоя човек, как не каталясва да скача като скакалец от една галактика в друга?! И мен разнася със себе си - като прани гащи. Ми ще ме разнася, като му уйдисвам на акъла (това е реплика-ключ на половинката) С тоя ключ пък ме докарва до ръба на раздво- разтри- абе ...размножение на личността. И като гледам, то си е абсолютно възможно да си в няколко паралелни вселени едновременно. Ама и аз им връщам любезните покани и домакинстване, та окото ми не мига. Вкарвам ги в моята вселена.... Или както се изразява височеството – вкарвам ги в моя филм, ама от време на време :) Щото аз, за разлика от тях, не обичам да ми се мотаят из владенията разни пришълци, пък било то и да са от моето племе.
На работа съм. Компито едва е сварило да си покаже хубавото личице (сложила съм си една весела картинка на десктопа), когато с всяка пора на кожата си долавям тръпката от предстоящото пътешествие във вселената на шефа. И там ми е интересно....понякога. Има си човекът 3-4 галактики на кръст. Скромна вселенка, новичка, в процес на разширение. Но тя ще си нарасте, те хубавите неща, пардон – вселени, не стават за един ден. Време трябва. Когато съм там, се държа като възпитан турист в британския музей (примерно казано). Гледам, цъкам с език на звездичките, мъглявините, и слънчевите системи, не че всичко ми харесва, но от куртоазия изразявам някаква възхита. И най-важното – наблюдавам, но не вмешателствам. И да има някакви кусури, те не са мой вселенски проблем. Нали така.
Виж, във вселената на половинката от време на време пускам по някоя мисъл форма, дето с течение на времето ще придобие някакви конкретни материални очертания. Но там пък условията са други, нещо от гравитацията на централната звезда май било – та всички процеси протичат мнооого бавно. От гледна точка на времето в моята Вселена.
Та да ви кажа, тези междувселенски пътувания съм ги класифицирала в две основни групи – служебни и частни. Служебните в повечето случаи са неизбежни – как да пропуснеш вселената на месаря, хлебаря, НЕК, автосервиза, БТК и прочее. Личните са до вселените на приятелите ми. И понякога - до любимите ми кръчми.
Ама моята Вселенка си ми е най-любимата. И уж е малка, а още не съм я пребродила цялата. Все се каня и все не ми остава време. Айде – вие марш във вашите си Вселени. А аз удрям отвътре ключа на моята и тръгвам да я изследвам.
Моята Вселена – моята крепост..... До утре :)
тъй, че носи си винаги скафандъра!...знае ли човек къде ще попадне?...може и въздух да няма там...
:)